МАЙЧОВИНА (поетично-прозаична, че и анти-демократична, амалгама) 

От Иванчо Йотата, известен още като Очнави Ататой, Иван Бугаров, Йотабаш Гяурджи, Нострадамус Буладамус, и под други клонинг имена

     [ The idea for illustration is in placing of one picture in a frame under the title and the author, which has to be square and probably 450 x 450 pixels (because I use usually 525 x 725 for the cover and then multiply by 3, when necessary); on the other hand here it can be even 350 x 450 because the text is a bit longer. The picture can be made as ink sketch in one colour with some small additions with other colours. The main colour can as well be black and in it is shown an open space or park, where on the left stays one person with a big bow for shooting, and he is small (say, 1/5th of the height), then in the middle there is nothing, some grass or shrubs, and on the right, fastened to a tree, is seen small circular target (say, 1/10th of the height), painted in three colours, which, going from the periphery, are white, green, and red (in the center). These colours have to fill the circular rings and to be exactly the mentioned, because this is our Bulgarian tricolour. Plus this there are also 2 bubbles where is written (rather typed, because so has to be easier), probably with red colour, the following: “Jotata, the lonely archer”, which points to the person on the left, and “The difficult target, Bulgarian barbarity”, which points to the target. This book is only in Bulgarian language (and I don’t think ever to translate it, for there are about 200 poetical lines with a heap of jargon words in them), but, all the same, it seems better to me if everything is written in English (because, after all, I am not published in Bulgaria). ]

Уважаеми (поради малкия ви брой) мои читатели,

 Аз по принцип реших да приключа с писането под този псевдоним, понеже това ми отнема много време, а и вече казах всичко което имах да казвам, че и партия даже предложих, но пък всяко прави­ло си има изключения, както знаете, така че след като съвсем неочаквано музата ме посети, точно с минус /плюс една седмица около 24 май 2019 година, аз реших да изстискам от себе си (досущ както изстисквам нещо друго когато съм с някоя мацка) всичко което мога за това кратко време, и те взеха че излязоха към 200 поетични реда. Да де, ама поетични или не, какво са толкоз малко редове за мен, аз материали по-къси от 4-5 страници не пиша, така че реших да ги изпъстря с мои философски раз­съждения, които понякога стават толкова задълбочени, че някой от вас може да си помислил че съм изкукуригал, обаче това не е вярно (защото аз никога няма да кажа “куку” или “кукуригу” — ако тол­кова се наложи да кажа нещо, то аз по-скоро ще изкряскам гневно: “Долу демокрацията, да живее ра­зума!”, или нещо подобно). Е, ама и за да си правя кефа, де, защото то пари като нямам, барем кеф да имам, нали така? Плюс това не смятам да превеждам този материал на други езици (поради поезия­та), така че се реших да го напиша.

Ами, да започна с названието на нашия народ, или по-точно на дребните ни дечица.

БЛЪГАРЧЕ

Чуйте, даже и да съм китайче,

ил’ арабче, но кат’ малко зайче,

радва ме таз’ мила сричка “блъг”,

както младо йагне радва влък.

Другите дечица мой да мрат,

ил’ да спрат поне да се плодят,

но със “блъг” аз като се накича,

тъй се радвам, че направо тичам.

Щото тъй де, инак ще тъгувам,

и баща си даже мож’ да ... псувам,

че не съм се пръкнало “блъг`арче” —

туй е името, що днес се харчи.

Няма з’мен наслада по-голяма,

от туй “бл`ъгарче” да съм, байрама

ряпа да яде пред кефа мой,

че дете съм аз от този сой.

Луда радост ме обзема, значи,

щото “блъгарчето” всеки тачи

и пред който ще това да чуй

възхвалявам бащиния ___

[ може би “южен вятър”, друга дума просто не ми идва в главата].

Ами, то тук май няма какво да ви обяснявам, толкова се радвам че и аз съм (вече дърто) българче, че няма накъде повече. Защото те китайците и арабите, май вече откарват към 5 %, плюс поне 25 % цигани, наречени роми, и 30 процента турци, наречени българи, което (заедно с някои други малцин­ства) откарва към 2/3 от населението ни, но във всички случаи над половината! Честито ни демокра­тично затриване на българщината, в първата сценка на моя материал. Понеже аз с удоволствие бих приел едно 15-20 % малцинства, това съживява гена (то е известно от памтивека, спомнете си за из­раждането на някои нации в древността, особено сред кралските особи, поради което те се женят къ­дето само могат, но по-далеч от своя двор). Ама повече от половината вече означава, че ние нямаме право да се наричаме ... Булгаристан, а може би Турко-циго-стан, а, как ви харесва този мой екс­промпт? Е, може и Туркоцигонария, де.

И не мислете, че аз завишавам, защото някъде до към 80-те години на миналия век се казваше, че турците били 20-тина процента, а циганите към 15, но оттогаз на сетне само те са тези дето се плодят, огледайте се, ослушайте се, и преценете сами. И още нещо, за малцинствата има какви ли не програ­ми за подпомагане, даже и за китайчетата (дето страшно много са ни изтрябвали), но за българите, за такива изгладнели интелигенти като мен, например, няма никакви, че и полагаемата ми се пенсия ми я намаляват с цяла 1/3, като от коефициент 1.28 ми го свалят до 0.94 поради разни мошенически три­кове — вижте ми Отвореното писмо, точка 1. Плюс това наскоро аз обърнах внимание, че у нас мно­го се строи, но най-вече от ... турски фирми, които съвсем естествено ще предпочетат турски работ­ници. Не че аз имам нещо против тези хора, те са много послушни и изпълнителни, и почти не се раз­личават от нас по външен вид, само по имената си (които не приличат направо на нищо, т.е, на нито един друг език, нито източен, нито западен, нито южен, нито северен, те са особен език; ние сме въз­приели чрез тях сумата персийски думи, това да, но те не са ядрото на езика им).

Ами да минем тогава към второто ми поетично произведение.

 И т.н., и книгата излезе в 2020.